Паметта на  бележития  български поет, лирик и бохем  Димчо Дебелянов 

Паметта на  бележития  български стихотворец, лирик и бохем  Димчо Дебелянов  честваме през днешния ден, когато се навършват 131 години от неговото рождение.  Тържества се чакат в Копривщица, където на 28 март 1887 година в фамилията на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина се ражда шестото дете - бъдещият създател на  славните  поетични  стихосбирки.

Авторът на " Помниш ли, помниш ли тихия двор "  израства в Пловдив. Учи  в Жълтото учебно заведение,  а по-късно - в Пловдивската мъжка гимназия (днешната  Хуманитарната гимназия  „ Св. св. Кирил и Методий " ).  

Първите стихотворения  Димчо Дебелянов - „ На таз, която в нощи безмълвни “ и „ Когато вишните цъфтяха “ - са  оповестени в списание „ Съвременност “. По това време той е единствено на 19 години и е влюбен в творчеството на  Пенчо Славейков и Пейо Яворов, чиято лирика оставя отпечатък и върху  творчеството му.

Активно написа за списанията  „ Българска колекция “, „ Съвременник “, „ Нов път “, „ Оса “, основава памфлети и фейлетони,  подписвайки ги  с псевдоними Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор.  Приет е в Университета в София, само че следва единствено една година право и още една - история.  Успява обаче  да научи няколко езика -  френски, съветски и  английски. Превежда  Бодлер, Верлен, даже Шекспир.

Едва  навършил 29 години, Димчо Дебелянов трагично  загива  в сражението на македонския фронт на  2 октомври 1916 година  Паметникът му се извисява на централния площад в Скопие.  Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 година е превърната в къща-музей.  Всяка година в родния му град се организират  Дебелянови вечери и  се връчва Национална литературна премия, учредена на името на поета. 

" Да се завърнеш в бащината къща " е едно от емблематичните стихотворения на Димчо Дебелянов: 

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разпростира
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат задължение хвърлил черната отмалялост,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин предстоящ наслада плаха.

Да те присрещне остарялата на прага
и поставил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка богатства
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влезнал в стаята позната,
последна твоя кей и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен взор в остарялата икона:
аз пристигнах да дочакам кротичък заник,
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на скръбен пътешественик,
на вятъра спомнил майка и татковина!